Benutzer:Vammpi/Bulgarische Architektur
Bulgarische Architektur beschreibt zunächst die Architektur des bulgarischen Siedlungsgebietes in Bulgarien, Mazedonien, Serbien sowie die Einflüsse andere Kulturen auf dem heutigen Gebiet Bulgariens.
Überblick[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
| Zeit | Merkmale |
|---|---|
| ab 1400 v. Chr. | Anfänge thrakischer Kultur und Siedlungsgeschichte |
| 7 Jhr. v. Chr. | Griechisches Einwanderer gründen Städte am Schwarzen Meer |
| ab 2 Jhr. v. Chr. | Römische Besiedelung und Akzenter in der der Architektur |
| 4-6 Jhr. n. Chr. | Die Frühchristliche Baukunst steht unter dem Einfluss byzantinischer Kultur |
| 679/680-1018 | Das Erste Bulgarischer Reich hinterlässt seine Spuren in der Festungs- und Palastarchitektur |
| 1185-1393 | Im Zweiten bulgarischen Reich prägt ein verstärktes Sicherheitsbedürfnis die Architektur: Palaeste und Städte haben festungsartigen Charakter, Verbreitung der Schule von Tarnowo |
| 1396-1878 | Osmanische Einflüsse bestimmen alle Bereiche des kulturellen Schaffens |
| 19 Jhr. | Architektur der Wiedergeburtszeit |
| 20 Jhr. | Europäische Baustile konkurieren mit bulgarische Traditionen |
Anfänge[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Thrakische Architektur[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Griechischer Einfluss[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Architektur der Römer[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Architektur im Mittelalter[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Frühchristliche Baukunst[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Die Architektur des Ersten Bulgarisches Reich[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
- Erkesija
http://erkesia.geopan.org/ist_spravka.htm
“Еркесията” (тюр. Земен прорез, гръц.Големият окоп, Голямата ограда, Големият прекоп) е най-голямото и най-известното защитено землено укрепление на юг от река Дунав, в ареала на обширната територия на България през VIII – X век. Част е от системата от укрепени валове, изградени във всички гранични и буферни зони на българската държава. Валът е добре известен на повечето хронисти през средните векове, защото е действителна охраняема граница на България с Източната Римска империя (Византия). Освен военноотбранителната си функция, “Еркесията” е и добре уредена митническа граница, през която се осъществяват търговските и културните връзки с Византия чак до XIV век. Съоръжението е видимо от Космоса и днес, като свързва по неповторим начин Черноморското крайбрежие с долината на р. Марица и така обединява забележителните български общини – Бургас, Средец, Карнобат, Стралджа, “Тунджа”, Гълъбово и Симеоновград.
Община “Тунджа” заема централната част на това изключително съоръжение – един от първите символи на българската държава.
След 705 г., според договорните отношения между хан Тервел и император Юстиниан II на България е отстъпена областта Загория. Тази област по това време е обхващала земите между билото на Стара планина и северните възвишения на Странджа, на запад – до р. Тунджа, а на изток – до Черно море, без стратегическите за империята морски крепости. В 716 г. южната граница на тази територия е потвърдена с първия официален договор между Византия и България през управлението на император Теодосий III. Тя се визира и в първата статия на 30-годишния мирен договор с Византия при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V в 815 г. “Относно старата граница нека бъде оная от Дебелт и до река ..... и между двете реки до мост ...” – този текст подсказва, че границата с империята още от началото на VIII в., следва линията на вала “Еркесията”.
Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро (южно от кв. Горно Езерово) – с. Дебелт – с. Житосвят – с. Люлин – с. Симеоново – с. Тенево – с. Генерал Инзово – с. Овчи кладенец – с. Обручище – с. Навъсен, до левия бряг на р. Сазлийка е 142 км.
Описание - като очевидец на българските погранични валове, оставя арабския хронист Ал Гарми (средата на IX век), а един век по-късно друг арабски писател и хронист – Ал Масуди обобщава: „....Областта на борджаните (България) е окръжена с трънест плет (стобор или ограда), в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци (врати), тази ограда е подобна на стена при канал.” За един от начините на техния градеж е писано от „ Сентгаленския монах” – Ноткер (края на IX век):
“...Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали (набивали), а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”. В X век (967 г.) византийският историк Скилица – Кедрин назовава “Еркесията” - Големия окоп, Голямата ограда.
Старобългарските землени валове представляват уникално съчетание на ров (изкоп) с вал (насип), чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото си предназначение. Ширината на изкопа и насипа обикновенно са в съотношение 1:1. Дълбочината на изкопа е около 3 м., а височината на насипа 3-4 м. Над насипа, в определени случаи на уязвими за отбрана места се изгражда палисада (бълг. Честокол).
Проходите през вала са на местата, където преминават главните пътища, някои от които използвани хилядолетия. Там са изградени дървени порти –кули с помещения за наблюдение и охрана. Над изкопа се спуска подвижен дървен мост за преминаване, който стои прилепен към портата вечер и в случаите на нападения. Тези проходи и порти Ал Масауди описва като “отвори, подобни на дървени прозорци” и те са първите контролно-пропусквателните и митническите пунктове на българската държава.
Източната част на “Еркесията” (67 км), започва от м. “Градището” до с. Дебелт, върви в северозападна посока, минава паралелно до с. Житосвят и на югозапад през селата Люлин и Симеоново достига р. Тунджа при с. Тенево. Съвременните размери на съоръжението са: обща ширина – 22 м, изкоп – 7 м с дълбочина 1,5 м. и насип – 15 м. с височина до 2 м. През източната “Еркесия” минават главни пътища, които свързват двете столици Плиска и Преслав с Константинопол (дн. Цариград) през Старопланинските проходи и покрай морския бряг. Проходи освен при Дебелт, със сигурност е имало при днешните села Люлин и Тенево. При с. Люлин е изградено допълнително окопно съоръжение - т.н. “Циганска Еркесия”.
По-късно от м. “Страчилка” (дн. с. Дебелт) е изградена в северна посока “Малката Еркесия” - 11 км., която достига брега на Бургаското езеро и фланкира крайморския път от Дебелт към крепостите Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър). Изграждането на източната част на “Еркесията” и на “Малката Еркесия” със сигурност може да се отнесе след 812-813 г., когато България трайно се настанява в тази част на Европа .
Западната част на “Еркесията” (64 км) започва от с. Тенево на десния бряг на р. Тунджа. Върви в югозападна посока покрай селата Генерал Инзово, Видинци, Скалица, Овчи кладенец, през северната част на Манастирските възвишения, покрай с. Обручище достига левия бряг на р. Сазлийка, срещу с. Калугерово (средн. крепост “Блисна”). Размерите на западната част са по-малки – обща ширина 10 м., изкопът е с ширина 4 м. и дълбочина 1 м, а насипът е с ширина 6 м. и височина – също 1 м.. Проходи вероятно е имало при пътищата, водещи на север към прохода Вратник, Твърдишкия проход и Боруй (Ст.Загора). Строителството й частично е извършено вероятно в годините 716-755, когато няма военни действия между Византия и България и завършено след мирния договор от 815 г.
Добре запазени части от “Еркесията” има само в нейната източна половина от с. Дебелт, през Бакаджиците до към р. Тунджа. Големи части от западната “Еркесия” и особено от “Малката Еркесия” са чувствително заравнени. Обявена е за паметник на културата с национално значение. Интерес за туриста, изследователя и любознателния посетител представляват участъците при с. Дебелт, включени в археологическия резерват “Деултум – Дебелт”, валът и земления лагер при с. Люлин и землените укрепления при с. Тенево, община “Тунджа”.
Макар и изоставен, с мащабните си очертания, пограничния вал не остава незабелязан от пътешественици, картографите и дори военни стратези в по-късни времена. “Еркесията” е изобразена изцяло и на картата на България с прилежащите и съседни земи в края на XIX век. Тази карта е издадена от Виенското издателство “Фрайтаг и Берндт” чрез книжарница “Христо Г. Данов”, под редакцията на генерал Атанас Кривошиев.
И днес “Еркесията” е едно от най-импозантните древни отбранителни съоръжения в Обединена Европа на границата и с Изтока – по-дълго дори от знаменития “Адрианов вал” в Северна Англия...
Die Architektur des Zweiten Bulgarisches Reich[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Архитектура на Търновската художествена школа е понятие с което в изкуствоведческата наука се обозначава строителното изкуство на Втората Българска държава.
През 13 - 14 век средновековната столица Търново диктува тенденциите в развитието на българската архитектура, там са запазени или реконструирани редица сгради даващи представа за майсторството на средновековните строители и използваните от тях конструктивни и декоративни приоми. Изключително разнообразна, архитектурата на Търновската школа може да се раздели на няколко вида според предназначението на сградите.
- Храмова архитектура
Планировка [редактиране]
Църквите в епохата на Втората българска държава не се отличават с големина и сложна планировка. Характерни за Търновската школа са сравнително малки кръстокуполни храмове или базилики. За сметка на малката си ширина и дължина, църквите се издигат на височина. Често те са изграждани върху цокъл от обработени каменни блокове с височина до един метър. Главният вход по правило е от запад. Следва притвор (преддверие), наос (същинската част на църквата) и олтарно пространство. Над притвора понякога се издига невисока правоъгълна кула — камбанария ("Свети Димитър Солунски" в Търново, църквата на Асеновата крепост, "Христос Пантократор" в Несебър и др.). Наосът може да е разделен на кораби (при базиликите) чрез колони или стълбове. Според броя на корабите базиликите могат да бъдат еднокорабни ("Свети Димитър Солунски" в Асеновата махала, Търново; "Боянската църква"), двукорабни ("Свети Иван Рилски" на Трапезица, Търново) и трикорабни ("Свети 40 мъченици" в Търново, "Свети Никола " в Мелник).
При кръстокуполните църкви ("Йоан Алитургитос", "Христос Пантократор" в Несебър) барабанът лежи върху четири колони и пандативи. Колоните се свързват със стените посредством арки и пиластри. Олтарното пространство е оформено с полукръгла или многоъгълна апсида. При някои църкви то е разделено на три части, като страничните (бема и диаконник) служат за съхранение на църковна утвар, одежди и книги. В този случай апсидите обикновено също са три. Допълнително усложнение на плана се явява предапсидното пространство. Сводовете са полукръгли и изградени от тухли.
Към църквата може да са пристроени галерии ("Свети Четиридесет мъченици" и "Свети Петър и Павел" в Търново), параклиси ("Боянската църква") , костници и други. Църквата "Света Богородица Петричка" при Асеновата крепост е двуетажна, като приземният етаж е служил за костница[1].
Особен тип християнски храмове представляват конхалните църкви. Те са малки, еднокорабни, със или без притвор. Главна тяхна особеност се явявят трите конхи (апсиди) поместени съответно в източната, южната и северна стени на наоса. Малкият купол почива направо върху стените. Конхалните църкви се срещат главно в манастирите и не се отличават с особено изящество. Представители на този тип храмове са църквата в манастира "Свети Архангели" в Трън, "Свети Никола Мрачки" в Пещерския манастир (триконхални). Разновидност представлява четириконхалната църква "Богородица Елеуса" във Велюса[2].
- Декоративна украса
Главната особеност на църковното строителство от Търновската школа е богатата декоративна украса на екстериора, която понякога е наричана дори живописна. Мнозина изследователи (Ал. Рашинов, А. Якобсон) приемат, че в това отношение Търновската архитектурна школа е отделна разновидност на общата Византийска школа[3].
Използва се техниката на смесен градеж, като се редуват пояси от камък и тухли. Този приом е наследство от римската архитектура (опус микстум) но тук е загубил първоначалното си конструктивно приложение и се използва с художествена цел. Декоративна роля изпълняват и широките хоросанови фуги. Подбират се различни породи камък (варовик, бигор, мрамор, травертин),а тухлите са с разнообразна големина и профил и могат да бъдат поставени по различен начин, образувайки декоративни орнаменти и монограми. Понякога се употребява и клетъчен градеж при който всеки каменен блок е заобграден с тухли от четирите си страни. За подсилване на контраста тухлите са оцветявани в червено.
Фасадите на църквите са разчленени от дълбоки ниши (често двустъпални) украсени с аркбутани и архиволти. За разлика от църквите в Константинопол, нашите тук не отговарят на вътрешното пространство (псевдоконструктивни ниши) и имат чисто декоративно предназначение. Допълнителна тяхна украса се явяват редовете от глинени панички и четирилистници, гледжосани в зелено, кафяво, жълто или оранжево. Тези декоративни орнаменти водят началото си от арабската архитектура. Особено пищна е декоративната украса на несебърските църкви "Христос Пантократор" и "Йоан Алитургитос".
Понякога се прибягва и до рисувана живописна украса. Люнетите на нишите на "Свети Димитър Солунски" в Търново са били замазани с хоросан и върху тях са разрисувани ромбовидни мотиви.
Високо под стените на някой църкви се вграждат конзоли върху които лежат малки декоративни арки. Покривите са покрити с керемиди или оловни плочи (първоначалното покритие на "Свети Петър и Павел" в Търново), барабана на купола е тесен и висок с кръгла или многоъгълна форма. Украсата им отговаря на тази на храма към който принадлежат. При многоъгълните барабани е характерна украсата на ъглите с малки колонки.Архитектурният облик на храмовете се допълва от скулптурната и живописна украса.
Манастири
През 13 и особено през 14 век строителството на манастири процъфтява. Строят се както малки манастирчета като "Велика лавра" (манастирът на "Свети Четиридесет мъченици"), така и грандиозни манастирски комплекси. Поради смутните времена много манастири са превърнати в крепости. Обикновено те имат правоъгълен план, сградите са разположени около двор в който се намира главната манастирска църква. Отвън те са с високи каменни стени подсилени от контрафорси а отвътре с галерии на няколко етажа водещи към жилищата на монасите. Манастирските комплекси включват още стопански помещения, складове и работилници. Примери за такова строителство са Зографският манастир на Атон, Бачковският манастир и Рилският манастир. Макар последният да е унищожаван и изграждан многократно, цялостната му планировка следва традициите на архитектурата на Втората българска държава.
Във връзка с исихазма, през 14 век широко разпространение добиват скалните манастири. Монашеските жилища и църквите се изсичат направо в скалите. Допълнително са добавят чардаци, стълби и други конструкции от дърво, от които са запазени само издълбаните в скалите гнезда за захващане на гредите. Такива манастири са открити по поречието на реките Русенски, Бели и Черни Лом.
- Военна архитектура
По време на Втората българска държава крепосттите се строят почти винаги на труднодостъпни места (хълмове и плата) поради което силно се отличава от монументалното строителство на Плисковско-Преславската култура. Стените на крепостите се изграждат от ломени камъни споени с хоросан, имат две лица, а пространството по между им се запълва със смес от чакъл и хоросан (блокаж). Във вътрешността на стената се изгражда дървено скеле, чиято задача е да попречи на стените да рухнат преди блокажът да се е втвърдил. Височината и дебелината на стените варират в зависимост от терена и в различните части на една крепостна система могат да са различни. Върховете им са увенчани със зъбери. Като допълнителна мярка срещу свличане се използват контрафорси.
Кулите са най-разнообразни по форма: квадратни, правоъгълни (отбранителната кула на Червен), кръгли, овални, триъгълни, подковообразни или с неправилна форма. В зависимост от мястото и предназначението си биват: входни, отбранителни, ъглови, водни. Последните представляват кули - кладенци, разположени в непосредствена близост до реката така, че в основите им се просмуква вода. С такива водни кули е разполагал Царевец. До тях се достига по вертикално спускащи се от крепостта стени с тайни коридори в тях. Те са необходими в случай на продължителна обсада.
В най-недостъпното място на крепостта се изгражда цитаделата- самостоятелно укрепление служещо за защита в случай на превземане на крепостта. С цитадели са били снабдени крепостите Шумен, Ловеч, Червен, Охрид и Девол[4].
Като допълнителна защита около крепостта се изкопава ров и се пълни с вода. Пример за това е Видинската крепост. В редица случаи това не се налага поради удачно подбраната местност. Река Янтра прави двойна извивка около хълмовете Царевец и Трапезица в Търново и служи за естествено водно препятствие. По подобен начин са били защитени Червен, Просек и др. Естествена водна преграда имат крайбрежните твърдини Месемврия и Калиакра.
Понякога стръмните скали са достатъчна защита и до изграждане на стени се е прибягвало само на по уязвимите места. Пример за това е Белоградчишката крепост. Нерядко този тип укрепени места са изглеждали на пръв поглед обикновени плата или хълмове поради което се наричат "скрити крепости". Множество такива крепости са охранявали старопланинските проходи.
Особен тип отбранително съоръжение представлява пиргът (сама кула), наричан в Западна Европа донжон. Той се изгражда във вътрешността на крепостта, без да и свързан с други сгради и съоръжения. Служи като последно убежище на обитателите в случай, че крепостта бъде превзета. Примери за пиргове в България са развалините на кулата край село Маточина (на южния склон на Странджа планина), кулата в Садовският манастир и Хрельовата кула в Рилския манастир, която е напълно запазена. Височината и е 23,60 метра и има пет етажа. В основите на пиргът има подземие служещо като изба или тъмница. Там е издълбан кладенец, снабдяващ с питейна вода укрилите се в кулата. Мощни контрафорси укрепват стените на пирга. Те се сливат чрез тухлени арки и образуват основата за разположения на върха параклис "Преображение Господне". Кулата е строена от деспот Хрельо през 1335 г. и е най- старата сграда в комплекса. Пирговете са обикновено 4 - 5 етажни. В манастирските пиргове се съхраняват най-ценните предмети (църковна утвар, дарове) и манастирската библиотека.
Военната архитектура има чисто функционално предназначение. Строителите не са се водили от естетически критерии, поради което обикновено не са прибягвали до декоративна украса на защитните съоръжения.
- Дворцова архитектура и градоустройство==
Впечатляващо военно-архитектурно съоръжение е отбранителната система на Търново. Средновековната столица е имала три укрепени хълма: Царевград (Царевец), Трапезица и Момина крепост (Девинград). На възвишението Света Гора са били разположени множество манастири. Между хълмовете са се намирали кварталите Нов град (Асенова махала), кварталът на европейските търговци (Фръзград), еврейският квартал, които били разделени със каменни стени. На Царевец са били разположени царският и патриаршеският дворци, всеки от които е представлявал сам по себе си цитадела.
Царският дворец, който първоначално е бил болярски замък, претърпява две съществени преустройства при царете Иван Асен II (1218-1241 г.) и Иван Александър (1331-1371 г.) . В крайния си вид той е малка крепост с приблизително елипсовидна форма. Дебелината на стените му достига два метра. Квадратни и кръгли кули пазят входовете, главният от които се е помещавал в кръгла входна кула на северната фасада. Особено мощна е била северозападната ъглова кула. Във вътрешността сградите са подредени около двор в средата на който са разкрити основите на богато украсена дворцова църква. Поради неравността на терена някой сгради са двуетажни, други триетажни.
Издигнат на най - високата точка на Царевец, патриаршеският дворец доминирал над целия град. Планът му е подобен на този на царския дворец. Дебели крепостни стени затварят двора в средата на който е разположена кръстокуполната църквата "Възнесение Господне". Разкрити са основите на две кръгли кули, едната в северната другата в южната крепостна стена. Главният вход е в западната правоъгълна кула. До южната стена на църквата е долепена четириъгълна кула-камбанария. Жилищните и служебни помещения се намират в южната част.
Градежът на дворците е от ломен камък и спойка от хоросан. Само на някой места са употребени големи каменни блокове. Отвън те имат суров и монументален вид. За представителните сгради е използван смесен градеж и декоративна украса идентична с тази на църковните сгради. Поради големите разрушения не е възможно да се възстанови цялостният и облик. Някой помещения са били богато украсени със стенописи и мозайки поради което се предполага, че са служили за аудиенции и царски апартаменти.
Характерно за дворцовата архитектура на Търновската школа е използването на надгробни плочи и каменни надписи от античен произход вграждани в стените на сградите. Повечето от тях произхождат от древноримския град Никополис ад Иструм. Тази особеност е направила впечатление и на българския католически архиепископ Петър Богдан, оставил ни интересно описание на Царевец от 1640 г.
На хълма са разположени също и магазини, работилници, складови помещения и жилища принадлежали навярно на занаятчии и прислугата. Тесните улички са застлани с калдъръм. Разкрити са основите на църкви, водохранилища и болярско жилище. По венеца на скалното възвишение върви крепостната стена чиято височина достига до 12 метра. Главната порта е в западната част на крепостта. Била е защитена от сложно укрепление, включващо три врати входни кули и спускащ се мост над изсечена скала. Крепостта има още 5 входа. Снабдена е и с тайни подземни входове. Долу, покрай реката е вървяла втора крепостна стена обграждаща хълма. Близо до манастира "Велика лавра" са открити основите на каменен мост.
По подобен начин е организирана защитата на Трапезица. Крепостта е била обградена със стени и бойни кули. Имала е шест входа. Разкрити са основите на пирг и седемнадесет църкви.
- Жилищна архитектура
Жилищата от времето на Втората българска държава могат да се разделят основно на два типа в зависимост от социалното положение на обитателите си.
- Болярски жилища
Общият тип на болярските жилища в периода 13 - 14 век трудно може да бъде установен поради липса на достатъчно археологически данни. Северно от двореца в Царевец са разкрити основите на болярско жилище датиращо от 14 век. Планът му е г-образен. Състои се от жилищна и стопанска част. Висок каменен зид затваря двора от другите две страни. Жилищната сграда е била двуетажна. Долният етаж е бил изграден от камък и разделен на три еднакви помещения, средното от които е открито към двора. Тук е бил входът. Запазени са две мраморни бази за колоните подпиращи горния етаж, както и част от стълбището. Вторият етаж е бил с еркер, средното му помещение е било навярно открито. Стопанското помещение е едноетажно, разделено на няколко части и с чардак от към двора. В югозападният ъгъл личат основите на малка еднокорабна фамилна църква. Донякъде сходен план има и "господарската къща" в Мелник, датираща от 14 век.
- Масови жилища
От времето на Втората българска държава се различават основно два вида масови жилища: полувкопани (полуземлянки) и надземни. От своя страна полувкопаните жилища могат да се разделят на равномерно вкопани (около 1,50 метра) и вкопани в наклонен терен, при което задната страна на жилището е напълно скрита в земята а предната е открита. Първите са изградени от дървен материал и покрити със слама или тръстика. Такива жилища са известни и от времето на Първата българска държава. Вторите са изградени от ломени камъни (в частта която се показва над земята) споени с кал а покривът е дървен. Дълбочината им на вкопаване достига до два метра. Входът е от към невкопаната част.
Подът е покриван с тухли или измазван с глина. За отопление се ползва пещ, димът излиза през отвор в покрива. Такива жилища са открити по западния склон на хълма Момина крепост и по склоновете на хълма Царевец. Този тип жилища търпи много бавна еволюция, има своите предшественици от периода 8 - 12 век, продължава да съществува и през епохата на османското владичество и дори до началото на 20 век[5]. Тяхна разновидност са полувкопаните жилища изградени изцяло от камък, които понякога имали и втори етаж, обикновено с паянтов градеж.
Най-често срещаният тип жилища в средновековният български град през 12 - 13 век са надземните. Останки от такива са открити в на Царевец в Търново, Червенската, Шуменската и Ловешката крепости. Те са обикновено двуетажни но малки, с по едно или две помещения. Строени са върху предварително подравнен терен, плътно долепени едно до друго. Не са имали дворове. Изграждани са от ломен камък и спойка от кал или хоросан. Вторият етаж е с паянтов градеж. Покривът навярно е дървен. Предполага се, че обитателите им са занаятчии и прислуга на аристокрацията. Приземните етажи служат за работилници и магазини.
Architektur während der Osmanischen Zeit[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Islamische Bauten[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Kleine Geschichte der islamischen Kunst: Von Hans-Thomas Gosciniak
Sofia[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
St. Georg in Gül Camii, ersten Viertel des 16. Jahrhunderts
1454 geriet Sofia in die hände christlicher Aufständischen, im April 1454 nahm Mehmed II. die Stadt entgültig ein
Türbe of Bali Effendi in Knyazhevo Borough of Sofia[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
- Julia Mineva-Milcheva; Elisaveta Alexandrova-Koeva: West Bulgaria, Verlag Bulgarian National Heritage "Ferdinandeum", 2006
Schwarze Moschee (Sofia)[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Banja-Baschi-Moschee[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Große Moschee (Sofia)[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Die Große Moschee ist das älteste Gebäude seiner Art in Sofia. Eine Bauinschrift ist nicht überliefert, aber nach einigen schriftlichen Aufzeichnungen war die ehemalige Kodscha Mahmud Pascha Cimii, zu dt. die Moschee des großen Mahmud Pascha ein Moschee-Komplex vielen Gebäuden und entsprach der osmanischen Tradition des Moscheebaus. Der Name des Komplexes übertrug sich in den nachfolgenden Jahrhunderten auf das angrenzendes Viertel, selbst bis Ende des 19. Jahrhunderts hieß die Straße vor der Moschee Büyük camisi sokagi??, die heute jedoch Lege heißt.
Mahmud Pascha war ein Großwesir des Sultans Mehmed II. der Eroberer (1451-1487) und war im serbischen Kruschevaz zu Beginn des 15. Jahrhunderts geboren worden. Seine Mutter war ein serbischer Adliger, sein Vater ein Nachkomme der byzantinischen Dynastie der Angelos, die die letzten christlichen Herrscher von Thessalien stellten. Mahmud wuchs in Gefangenschaft am Hofe des osmanischen Sultan Sultans Murad II. (1421-1451) in Edirne (das antike Andrianopel) auf, wo er eine gute Ausbildung erhielt. 1451 wurde Mahmud Generalgouverneur (Beylerbey) von Rumelien mit sitzt in Sofia. Der Bau der Büyük Moschee begann im selben Jahr auf seine Initiative und wurde 1494 beendet, 20 Jahre nach dem Tod von Mahmud Pascha.
Das Aral um und unter der Moschee wurde zweimal: 1939 und 1998 untersucht. Bei den Ausgrabungen aus dem Jahr 1939 unter dem südlichen Flügel wurden eckige Mauerwerke gefunden. Sie wurden aus ovalen Flusssteinen und einem Gürtel, bestehend aus fünf Reihen flache Ziegel gebaut, die nicht mit der Periode und Bauform des restlichen Gebäudes übereinstimmen. Unter den Fundstücken wurde auch eine Statue der Artemis gefunden. Während der zweiten Ausgrabungszeit im Jahr 1998 wurden ein Arial von etwa 120 m² des Gartens vor der Moschee und das heutige Verwaltungsgebäude des Museums untersucht. Dabei wurden Kulturschichten aus mehreren Perioden festgestellt. Die ältesten Funde stammen aus einer prähistorischen Siedlung, die unter dem nahelegenden Platz Alexander Batemberg lokalisiert wurde. Bei den Ausgrabungen wurden Funden aus der frühen Eisenzeit (8.-7 v. Chr.), zwei Bauschichten aus der römischen Periode Sofias (als dieses Areal Teil der Agora, des antiken Marktes war), Funde aus dem 11. Und 12. Jahrhunderts, sowie der Grundriss eines Gebäudes, dessen Mauerwerk synchron zu der Moschee verläuft und höchst wahrscheinlich das ehemalige Gasthaus des Moscheekomplexes war.
Der Plan der Büyük Moschee weiß ein Quadratbau mit einer Länge von 36,6 m auf. Sie wurde (mit geringfügigen Abweichung) im Einklang mit den vier Himmelsrichtungen erbaut. Das von ihr eingeschlossene Arial ist durch vier Säulen und ihre zugehörigen Pilaster in neun identischen Quadraten aufgeteilt. Über jedes der neun Quadrate wurde eine Kuppel errichtet. Alle Kuppeln haben den gleichen Durchmesser und sind durch Spitzbögen gestützt. Vom außen sind die Kuppeln mit Beiblättern abgedeckt. Die Mittleren Kuppeln, die zum Mihrab?? führen sind höher als die restlichen und der gesamte Raum überzeugt durch sein System von Kuppeln und Bögen mit seiner Symmetrie, Harmonie und Gleichheit.
Die Entwicklung der osmanischen Sakralarchitektur auf der Balkanhalbinsel und ihre Interaktion zwischen der osmanischen und abendländischen Architektur in den verschiedenen Regionen des Osmanischen Reiches ist nicht genau untersucht worden. Wissenschaftler sehen die Ulu-Moschee in Bursa, als den Prototyp der wenigen Moscheen mit vielen Kuppeln auf der Balkanhalbinsel, die auch als Prototyp für die Büyük Moschee angesehen werden kann. Die Ulu-Moschee wurde von dem Architekten Ayvaz Pascha (bulg. Айваз паша) nach 1395 erbaut worden. Die architektonische Raumaufteilung weißt jedoch eine christlich-orthodoxe Lösung auf, die in Kleinasien, Armenien und vor allem in Byzanz vorzufinden ist.
Die Wände der Moschee wurden von kleinen Blocksteinen mit Horosan?? gebaut und mit Ziegelsteine umfasst worden - den sogenannten Zellenbau, charakteristisch für das osmanische Bauwesen. In den ersten Jahrhunderten hatte die Moschee wahrscheinlich ein Arkaden-Vorraum (Narthrex) der mit fünf Kuppeln überdacht war.
Auf der ältesten erhaltenen Bilddarstellung der Büyük Moschee ist auf der Frontfassade ein Portikus??/Portal (портик) mit einem geneigten Dach und rechts von Zentralbau das Minarett zusehen. Das Portal wurde wahrscheinlich im 19. Jahrhundert, nach eines der zwei großen Erdbeben von 1818 oder 1858 um den beschädigten/baufälligen Narthex zu ersetzten, errichtet worden. Auf das Bildnis sind auch keine Fenster in der Zentralkuppel sichtbar, die wahrscheinlich beim großen Umbau von 1938 durchbrochen wurde um eine bessere Beleuchtung im innen des Gebäudes zu ermöglichen. Am Ende des 19. Jahrhunderts lagen das Portal und das Minarett in Trümmern (nur fünf Bogenmarkierungen waren sichtbar). Während des russisch-osmanischen Befreiungskrieg (1877-1878) wurde die verlassene Moschee in ein Lazarett umgewandelt.
Die Notwendigkeit kultureller Einrichtungen im befreiten Bulgarien und der Mangel an passenden Gebäuden, als Folge der Erklärung Sofias zur Hauptstadt brachte das verlassene Gebäude der Büyük Moschee ins Gespräch. So übergab das Ministerium für Nationale Bildung, nach dem Umzug des Krankenhauses das Gebäude Ende 1879 der kurz zuvor gegründeten Bibliothek, die es für ein Antiquitätenmuseum nutzen sollte. Das Gebäude war in einem desolaten Zustand. Um es überhaupt nutzen zu können wurde ein Drittel der Moschee mit Hilfe von Holzbrettern in vier Räume unterteilt. Die größte wurde ein Lesesaal. Die Bibliothek in der Moschee eröffnete offiziell für Besucher am 2. März 1880. Eine notdürftige Rekonstruktion, die vor der Eröffnung durchgeführt wurde, kostete 7.000 Lewa.
Aus dem Jahr 1885 ist ein der Bericht des damaligen Direktors der Bibliothek an das Ministerium für Nationale Bildung erhalten worden in dem er erklärt, dass es unmöglich sei in der Moschee mehr zu bleiben, da: "Die Zimmer sind sehr feucht, stickig, dunkel und eng. das Gebäude ist niedrig und in der Erde gebaut, wo sich ein schwerer und widerlicher Geruch bildet, der das Ergebnis der Flussfeuchtigkeit, der stickige Luft und die verschimmelten Stoffe an den Wänden ist.“ Die Moschee beherbergte die Bibliothek bis im Frühjahr 1885.
In diesem Zeitraum wurden in der Büyük Moschee auch die Büros der Staatsdruckerei untergebracht. In zwei provisorische Anbaugebäuden wurden die Druckmaschinen untergebracht - eines wurde an der Westfassade zur heutigen Lege Straße, und das andere - auf der gegenüberliegenden Fassade zum Boulevard Knjaginja Clementine (heute Atanas Burow-Platz) errichtet. Diese Gebäude existierten bis 1887, als die Staatsdruckerei ihr eigenes, neues Gebäude bezog.
Wiedergeburtsarchitektur[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
- Wohnhausarchitektur
Die Häuser der Wiedergeburts-Periode weisen starke regionale Unterschiede auf. So spricht man vom Rhodopen-haus, Pirin-haus, Balkan-haus oder das Schwarzemeer-haus. Während die im Osten des Landes verbreitetenn Häusertypen kommplette Holzbauten waren, gliedern sich in den übrigen Gebieten die Gebäuden in ein steinernes Erdgeschoss mit einem darüber liegenden verputztem Fachwerkbau.
- Öffentliche Bauten
- Sakrale Architektur
Neuanfang europäische Einflüsse[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Parkanlagen[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
Einzelnachweise[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
- ↑ "Старобългарско изкуство", Том II — Никола Мавродинов, издателство "Наука и изкуство", София, 1959 г.
- ↑ "Старобългарско изкуство", Том II — Никола Мавродинов, издателство "Наука и изкуство", София, 1959 г.
- ↑ "Царстващият град Търновград. Археологически проучвания.", съставители Атанас Попов и Йордан Алексиев, издателство "Наука и изкуство", София, 1985 г.
- ↑ "Каменните щитове" - Борис Чолпанов, "Военно издателство", София, 1989 г.
- ↑ "Царстващият град Търновград. Археологически проучвания.", съставители Атанас Попов и Йордан Алексиев, издателство "Наука и изкуство", София, 1985 г.
Literatur[Bearbeiten | Quelltext bearbeiten]
- "Старобългарско изкуство", Том II — Никола Мавродинов, издателство "Наука и изкуство", София, 1959 г.
- "Царстващият град Търновград. Археологически проучвания.", съставители Атанас Попов и Йордан Алексиев, издателство "Наука и изкуство", София, 1985 г.
- "Каменните щитове" - Борис Чолпанов, "Военно издателство", София, 1989 г.